Какви са най-честите причини хората да ме потърсят като терапевт:
- Имам пристъпи на страх и/или паник атаки – безпокоя, че “това не е нормално”
- Изпитвам срам и вина за действията, поведението и дори мислите си.
- Чувствам болка и объркване в отношенията със скъп за мен човек.
- Карам се с партньора си, той/тя е охладнял към мен, а аз го/я ревнувам и желая.
- Омръзнали сме си – той/тя вече ми е безинтересен/а, какво да правя.
- С неправилния човек съм, но не мога да се откъсна.
- Разделихме се.
- Аз преследвам любовта с пръчка, а тя все ми се изплъзва – откъде накъде!
- Мечтая си за стойностни отношения, но наяве те по-скоро ме разочароват.
- Усещам срам и вцепенение – особено в нови ситуации, в групи и сред непознати.
- Яд ме е, че другите взимат повече от мен, отколкото ми дават, но не го показвам.
- Понякога чувствам силен гняв, за който не откривам причина.
- Държа се твърде учтиво, докато не ми призлее от “дипломатичност”.
- Често попадам в неприятни ситуации, които съмнително много си приличат.
- Другите ми се налагат, командват ме и не намирам начин да им се противопоставя.
- Искам да имам повече авторитет и думата ми да тежи.
- Страх ме е да се противопоставям на нахакани и директни хора.
- Тайно искам да съм като тези асертивни, груби и пробивни хора.
- Имам проблеми с храненето – особено при стрес и огорчение.
- Някои от близките ми контакти са твърде близки и ме задушават.
- Сънувам интересни сънища или кошмари – какво означават.
Думата “възрастен” ни приписва ниво на зрялост и отговорност, от което не можем да се отървем без неприятни последици. Ако не сме зрели, сме вдетинени. Несериозни. И следва най-тежката присъда: “Не е нормално”. Макар, че в идеалния вариант от възрастните се очаква да се справят успешно с живота, понякога е много тежко да си истински възрастен. Овладян, хладнокръвен, надежден, предоставящ сигурност, изкарващ достатъчно пари, оплакващ се достатъчно рядко, плачещ достатъчно тихичко или пък изобщо не.
Понякога всеки възрастен иска да е просто едно 5-годишно дете, което отива с боси крака към спалнята на родителите си с мече в ръка, защото в стаята му има чудовище. Само че вече няма друг голям и силен като родителя, който да ни прегърне и утеши, да изслуша притесненията ни търпеливо и да дойде да изгони чудовището – точно, защото е голям и силен. И тази вътрешна безпомощност не може да бъде изразена пред света такава, каквато е – защото е незряло, защото ни е срам, защото не е сериозно, защото така.
Би ни олекнало, ако можехме да се утешим сами, вместо да пъдим тревогата си и да я потулваме. Тогава се ражда умението да се подкрепяме сами, дори когато не сме във възторг от себе си и от настоящите си емоции. Казват, че качеството на любовта към себе си не се мери с гордостта от добрите ни черти и силните ни моменти, а с разбирането и нежността, които можем да си окажем в мигове на слабост и провал. С това колко обичаме това, което не харесваме в себе си.
Това е само един от безбройните начини, по които се измъчваме, за да сме истински възрастни. Опитваме се да сме адекватни, решителни, устойчиви, зрели, овладяни и така нататък, а в същото време вътрешната ни дилеми може да избиват през ушите под формата на безсъние, липса на апетит, апатия, пристъпи на гняв, напълняване или хронични схващания и какво ли още не. Тези физиологични проблеми често са породени от усилието на тялото ни да привлече вниманието ни към това, че нещо ни тормози и е време да решим въпроса.
Работата с възрастни включва откриването на нашата истинска идентичност – тази, която жадуваме да изразим и живеем, но някак ни се струва, че тя се подава към света като под було, в някои ситуации я има, в други никак я няма. И ни лиспва. И си я искаме. Но нещо ни спира да се свържем с нея и да станем нея.
В работата с възрастни работим с теми, свързани с отношенията с хората около нас – караме ли се повече с другите отколкото искаме, чувстваме ли се приети или по-скоро застрашени, удовлетворени ли сме от това как протичат връзките и приятелствата ни, какво бихме искали да е различно?
Отношението към храната и собственото тяло е моя любима тема, и намирам, че работата в тази насока може значително да подобри самочувствието ни, както и да ни спести ядове като вина и срам, които често съпътстват хранителните проблеми и проблемите с теглото. Тази тема е важна и централна за това да обичаме и приемаме себе си.
Това, което рядко забелязваме е, че всъщност ние самите сме по-осъдителни и жестоки към себе си от претенциозния свят с неговите табелки и насоки. Ние сами си задаваме болезнено високи стандарти и наблюдаваме доколко ще се доближим до тях, преди да грохнем под напрежението да сме топ, съвършени, идеални. Аз вярвам, че фундаментът на самочувствието наистина е умението да се приемаме великодушно и от сърце, а не само на приказки, защото е лесно да излязат от устата ни. И тук големият майсторлък е в това да се приемем, без да се занемаряваме, а напротив – да се грижим за себе си, както бихме се грижили за дете, за най-добър приятел, за малко животинче, за цвете дори.
Това означава да изберем да се храним в унисон с нуждите на тялото си, с полезна и качествена храна и да спортуваме, не само от суета и страх от напълняване, а защото спортът е грижа за нас. Позитивното отношение към себе си е основата на добрия живот, на удоволствието, на истинската гордост да сме тези, които сме, която няма нищо общо с арогантността или самоизтъкването.
От любовта и грижата към себе си се ражда умението и готовността ни да привличаме такова отношение и от другите – на грижа, уважение и любов. А това е следствие от вътрешното чувство на любов и приемане на себе си – ние сме избрали да се отнасяме със себе си по начина, по който мечтаем другите да го правят. И те следват примера ни.
Защото не само децата, но и възрастните имат нужда от подкрепа, великодушие, спонтанност и доброта. Дори истинските топ възрастни, които се справят с всички проблеми като войници – без да гъкнат.
Да си тийнейджър е много, много трудно. Веднъж пораснали, хората забравят какво е било и започват да повтарят като папагали, че тийнейджърството е безгрижие и пей сърце. А то е повече като кръстоносен поход – трудно, объркано, безпомощно, на сляпо.
Самата аз бях “трудна” тийнейджърка. Ако отидете на терапия при майка ми, която също е терапевт, тя ще ви разкаже колко бях приятна за живот под един покрив – сопната, разбираща от всичко, троснато отговаря, тайно взима пари от чекмеджето и нагло лъже, че не е взимала нищо. Изглежда сякаш никога не ви е обичала, освен това започва да изглежда сякаш никога не ви в уважвала, идва ви да я замерите с нещо, а после ви идва да я прегърнете, но тя се дърпа и се прави на зряла и оправна, докато вие знаете, че сама не може да си върже връзките на обувките, но тя ви обяснява как може да се оправи и в Ню Йорк сама, опълчва ви се, постоянно иска нещо, крие информация, наглее и всъщност е много, много нетърпима. Ох. Обаче…
Истината е, че на тийнейджърите никак не им е лесно. На мен не ми беше. Просто бях нагла, за да не се разрева. Отговарях, защото ми липсваше разбиране – но начинът, по който го исках, троснато и всезнаещо, анулираше шанса да го получа. И така отношенията с родителите ми преминаха през едни 7-8 години, в които би било малко да кажа, че не се харесвахме. И аз помня от какво имах нужда, а дистанцията на времето и порастването ми позволиха да разбера от какво са имали нужда родителите ми. Това знание, редом с техниките и познанията на гещалт терапията, е силно застъпено в работата ми с юноши.
В терапевтичното общуване с тийнейджъри аз приемам за изходна точка разбирането, че онзи, с когото си имам работа, не е нито риба, нито рак. В това състояние на трансформация е много трудно да настояваме за консистентност и сериозност. Всяка трансформация е болезнена. Тази от дете във възрастен ни заварва особено уязвими – до вчера сме били малки и обгрижвани, сладки пакостници, а днес сме хокани и овиквани аутсайдери в собственото си семейство, а и нямаме много права – все пак не сме истински възрастни.
Номерът е да се научим да падаме и да ставаме по сигурен начин. Да изследваме, но да не се насилваме да пораснем. Да се опитаме да носим отговорността редом с ексцентричността си. Да се поинтересуваме за болежките на родителите си – все пак са се гърбили доста години, в които са можели да пият бири на някой плаж, за да могат да ни отгледат, да ни пращат да учим в чужбина, да субсидират прищевките, без които не можем. Вярно, малко са назад с материала и малко са спрели, но хей!, тези хора са ни дали живот и са ни обичали – криво, право, грешно, тъпо, умно – някак. Истината е – както са могли. Наистина е неприятно да го приемем, но ще се наложи – ако не на 15, то на 30 години.
Въпросът е, че ако го приемем сега, си създаваме съюзник в тяхно лице, ценен душеприказчик и приятел. Не е лошо. Вярно, не са съвършени, но кой е? Кажете нещо, което е. Махнете му фотошопа, филтрите и хаштаговете и ще остане просто едно обикновено whatever нещо, несъвършено и незабележително. Така е и с родителската подкрепа и любов – махнете филтрите и надъхващите слогани за това как трябва да ви обичат родителите ви, и ще останат едни обикновени хора, малко уморени, малко забавни, малко спрели, малко неразбиращи, малко назад с материала, малко дразнещи, но и малко мили на сърцето ви точно такива, каквито са. Защото на мама и тати това им е работата – да ни изтърпят със стиснати зъби докато станем истински възрастни и можем сами да се отглеждаме, без да създаваме каскада от драми около себе си. И това ще стане. But we’re just getting there. Not yet.
И докато това се случи, е облекчение и за младежа, и за неговите подлудени родители, той или тя да намери един търпелив слушател и грижовен съветник в лицето на доверения терапевт (спечелил доверието на мнителния тийнейджър със зъби и нокти).
