Кога е препоръчително да потърся терапевт?
Терапията е в помощ на всеки, който усеща, че не се чувства добре. Когато е тъжен, самотен, изолиран. Или когато е претърпял травматично събитие, загуба, раздяла. Когато изпитва гняв. Когато не спи добре заради нещо. Когато яде твърде много или не му се яде изобщо. Когато иска любов и признание, а чувства че му се изплъзват. Когато се страхува и тревожи.
Терапията би била в помощ на всеки, който желае да се почувства облекчен, изслушан, подкрепен, разбран. Да метаболизира трудни емоции. Да намери нови поведенчески подходи, които му носят повече печалба, отколкото вреда. Да изследва повтарящите се мъчнотии в живота си и да открие как би могло нещата да се случват другояче. Да достигне до решение, което е било скрито в сляпото петно.
Как да си изберa терапевт?
Най-удобният начин е някой да ни препоръча професионалист, от когото самият той е останал доволен. Друг начин е да разгледаме сайтовете или публикации от различни терапевти и да преценим кой ни се струва най-подходящ за нас по темите, които засяга и личността, която долавяме зад думите.
Практиката показва, че е полезно да си дадем малко повече време от 1-2 сесии, за да преценим как се чувстваме и работим с даден терапевт. Не всеки терапевт е “нашият човек”, така е. Но не винаги “нашият терапевт” се познава от пръв поглед и от една сесия. Затова можем само да спечелим, ако проявим търпение и честност – спрямо себе си и спрямо терапевта.
Какво се говори като се отиде на терапевт?
Самата аз бях изпълнена със страх преди първата ми среща с първия ми терапевт. Хем исках да знае всичко за мен, за да ми помогне, хем исках да скрия нелицеприятните неща, за да не го стресна. Вярвам, че повечето клиенти изпитват сходни чувства. Напълно нормално е да ни е притеснено. Отиваме при непознат, на когото все още нямаме доверие, а искаме да ни помогне.
Ще ни олекне, ако просто останем с безпокойството си и му дадем пространство, вместо да го рафинираме в смелост, която не чувстваме. Представяме се, терапевтът се представя, казваме каквото искаме да споменем в този момент. Сконфузността ни също е ценна информация. И това е началото на терапията. Как пристигаме. Как се чувстваме. Как искаме да се чувстваме. Какво очакваме. Какво ни тормози. От какво имаме нужда. Как можем да го получим. И така нататък.
Хем няма нищо страшно, хем си е малко страшничко. Обикновено с времето се отпускаме и изграденото доверие прави сесиите ни по-комфортни и ни става по-свойствено да говорим за това, което наистина ни безпокои, без да се тревожим, че звучим странно.
Кой води – терапетът или аз?
Всеки път е различно. Обикновено началната ни позиция е да започнем от това, което изпъква в момента. Например, клиентът идва и ни разказва за разправия в работата, макар че предишният път сме говорили по друга тема. В този случай може да не му кажем “Тихо сега, не е време за работни приказки, кажи какво сънува снощи.”
Може да разгледаме темата, с която клиентът пристига наум днес. Тя често ни отвежда до проблема, който търси разрешение, дори да не е пряко свързана на пръв поглед с него. По странен и естествен начин това, което търси изява, я намира през диалога и нашето съгласие да дадем пространство. Това означава да срещнем клиента там, където е в момента. В някои сесии терапевтът повече изслушва и оказва подкрепа, а друг път конфронтира и предизвиква клиента да погледне дадена ситуация от различен, непознат, а понякога дори и труден ъгъл.
В гещалттерапията ние приемаме за вярно това, че клиентът – а не ние – има отговорите. Предстои само да спре да ги крие от себе си. Но това не става нито веднага, нито насила. Това е естествен процес (небезисвестният Аха!-момент), в който терапевтът помага на клиента с присъствието си, за да може клиентът да открие това, което търси – като с фенерче.
Терапевтът ли трябва да отгатне какво ми е или аз да му кажа?
Терапевтът не се опитва да гадае какво ни е тайно от нас, описвайки го в таен тефтер. Той наблюдава и води диалог, в който наблюденията му са наше достояние, предмет на взаимно изследване. Двамата, терапевт и клиент, си сътрудничат.
Забелязвайки нещо, което му прави впечатление, терапевтът може да насочи фокуса на сесията натам, не за да изтръгне информация за клиента, която клиентът не би предоставил доброволно, а за да изследват двамата какво в живота на клиента търси решение, подобрение, внимание, нов метод за справяне.
Това може да е тема, която носи напрежение. Може да е страх или мечта. Може да е проблем. Може да е привичка, на която й е дошло времето да се промени. Може да е цяла история, търсеща излаз навън. В креативния диалог и двамата ще разберат – и терапевтът, и клиентът. Това се случва във взаимодействието и в разговора. Понякога това, заради което ние сме дошли на терапия, се променя с напредването на срещите. Понякога остава същото. По този начин знанието за това “какво ни е” се разкрива едновременно и за нас самите, и за терапевта.
След колко време ще подейства терапията?
Зависи какво ни е необходимо. Понякога след първата сесия настъпва облекчението, което сме търсили. И това ни стига. Друг път е необходимо повече време за работа в дадена посока, за да открием всички парчета от пъзела, които ни трябват, както и за да развием нови, по-адаптивни модели на действие, мислене и свързване.
Терапевтичната работа, както повечето други начинания, включва модела “крачка напред, крачка назад”. Понякога пътят към желаната промяна е кратък и безболезнен, понякога е дълъг и трудоемък. Какъв ще бъде той е строго индивидуално и зависи от ресурсите на клиента, от качеството на терапевтичното взаимоотношение, от темпото и стила на сесиите, както и от желанието за трансформация в желаната посока.
Целта и стойността на терапията е в това, че ни помага да се видим в собствения си житейски контекст през бинокъл и през микроскоп едновременно, да се “размразим” от объркването и тревогата си, да се опознаем по-задълбочено, да се научим да храносмиламе трудните чувства, да затворим прочетените страници, да намерим смисъл там, където той сякаш се е скрил от поглед, както и да открием нови модели на поведение и действие, които работят в наша полза, а не в наша вреда.
Колко време ще отнеме това има само един отговор. И той е “Зависи’”. Защото всеки човек е различен, с индивидуално темпо, умения и трудности в живота. Всеки човек е неповторима комбинация от проблеми и решения – за Петкан отговорът няма да е същият като този на Драган. Както и терапията на Петкан по ред причини може да трае 3 сесии, а тази на Драган – 6 месеца. И всеки ще усети сам за себе си колко му е необходимо.
Дали терапевтът ми има опит с ЧАК такива като мен?
Повечето хора си мислят, че ще шокират терапевта си с това какво им се е случило, в какво са се забъркали, какви са ги забъркали. Това е нормално следствие от липсата на опит в терапията, както и от притеснението ни какво ще си каже за нас терапевтът, след като чуе как сме я втасали. Ще си каже ли, че сме безотговорни, ще забележи ли, че завиждаме, че имаме задни мисли, че сме действали егоистично, че сме лоши хора? Ще ни се скара ли, ще ни се смее ли? Може ли да му се вярва?
Всички тези мисли и чувства са естествени. Точно тук идва на помощ знанието, че терапевтите са експерти в безпристрастното изслушване на дори много странни неща. Тези знания и опит увеличават шансовете им да ни изслушат и да ни помогнат, без да ни съдят и назидават. Затова можем да си позволим да разкажем какво ни води при терапевта, да се отпуснем доколкото ни е възможно, дори това да е ново преживяване за вас, и да се настроим за ползотворна работа. От там започва пътешествието.
Защо да ходя на терапия, като мога да се изповядам пред приятел?
На първо място не всички хора имат приятели, които са и техни изповедници. В повечето такива изповеди хората се слушат, не за да вникнат в проблема на отсрещния, а за да изтърпят споделянето и на свой ред да си кажат своето.
Терапевтичното споделяне изисва от слушателя повече – внимание и фокус, които не траят само докато ни е интересно, а се самоподдържат в течение на цялата сесия. Също така са ни необходими терапевтични познания, техники, търпение, съзнателно насочване на не-осъдителното любопитство към историята на клиента и самия него – и други такива неща, които не ни “идват отвътре” през цялото време. Този вид слушане ни дава пространство и възможност да изследваме себе си – мисълта и емоциите ни не са прекъсвани от това, че е дошъл ред на приятели ни и той да си сподели. Което е абсолютно нормално и прекрасно взаимодействие между приятели. Но просто не е терапия.
Терапевтите са професионално обучени да познават болката както архитектът може да познава сграда. И това им помага да се ориентират към изхода. Но не им помага да не влизат изобщо в сградата. Защото в противен случай няма нито пълнокръвен живот, нито учене и растеж. Моята лична максима в това отношение е: да ходим на терапия, когато животът ни сграбчи за яката, и паралелно с това да тормозим и приятелите си – но с мярка!
И докато приятелите ни най-вероятно ни обичат повече от терапевта ни, той пък е трениран да ни изтърпи по-дълго и да ни помогне да се изкатерим обратно нагоре от безизходицата си. А приятелите ни по всяка вероятност ще са ни благодарни, ако не го изискваме от тях.
Ако просто искат да помагат на хората, защо терапевтите взимат пари?
Всеки, който е отделил време да изучи даден занаят, иска пари срещу практикуването му. Стоките и услугите струват пари. Но проблемът с помагащите професии е, че освен услуга, те представляват и специфичен вид отношение. Поради това те приличат на неща, за които по принцип не плащаме – грижа, изслушване, търпение, приемане, утеха, насоки, съвети. Затова и понякога ни се струва, че ако на терапевтите наистина им пукаше за нас, нямаше да ни искат пари.
Обаче истината е, че те си изкарват парите като помагат на хората. Може да им идва отвътре, да е призвание, да е желание да работят за кауза – ок, това е едно на ръка. Но и самите те са платили, за да изучат занаята. Инвестирали са в професията си. За да я практикуват добре и да се издържат с нея. Толкоз. Терапевтичната работа е трудна, отговорна и изтощителна работа, дори за онези, които я практикуват с нестихваща страст от десетилетия. Затова тя струва пари. И това не означава, че на терапевтът не му пука за нас.
Имат ли терапевтите перфектни отношения и постоянна хармония в живота?
Не, такива отношения сигурно имат само еднорозите. Терапевтите минават през същите трудности като останалите хора, карат се с близките си на същите битови теми, жадуват за признание, страдат, когато ги отхвърлят и се страхуват от неща, от които “не трябва” да се страхуват. И още куп други работи, които “не са нормални”.
Може би някои от тях имат преимуществото да са осъзнати за повечето от тези процеси, защото така са тренирани – да са зорки наблюдатели на вътрешния си процес. Това им помага да се разплитат ловко от заплитането в проблеми, конфликти, противоречия, драми.
Терапевтите знаят, защото им е набивано в главите на клетъчно ниво по време на обученията, че няма съвършени неща, качества, професии, отношения, ситуации, хора. И че, когато приемат тази истина с отворено сърце и съгласие, голяма част от напрежението им еди кое си да е еди как си и еди кой си да е еди какъв си отпада. А оттам вариантите за спонтанно правилно действие са буквално безброй.
