Надълго за мен
Kазвам се Александра Петрова. На 15 исках да бъда писателка, а на 25 – психотерапевт. И двете ми желания по някакъв начин намериха своята реализация – от 12 години се занимавам професионално с писане, а от 4 – работя като терапевт в индивидуални сесии с юноши и възрастни.
През 2010 се дипломирах като бакалавър по Китаистика в Софийския Университет. Това ми академично занимание ме отведе в Шанхай, където живях, учих и работех. Там ме намери първата ми работа, в която получих възможността за първи път да помагам на хора в трудна ситуация. Занимавах се с устен превод по време на прегледи на пациенти с диагноза множествена склероза, които посещаваха специалисти по китайска традиционна медицина – лечение, което включва акупунктура, масажи, билки.
Тази ми работа затвърди в мен желанието да бъда полезна, като съдействам на хора с проблем да вървят в оздравителна посока. Докторите вършеха същинската работа по лечението на тялото, аз аз помагах с каквото мога – хем за да се разберат лекар и пациент, хем за да разведря хората в процеса. И до днес това остава една от най-възнаграждаващите дейности, които съм имала шанса да върша, и съм благодарна на хората, които ми се довериха, че ще се справя.
Взех решение да ставам терапевт, след като самата аз имах възможността да се запозная с терапията от обратната страна – като клиент. До ден днешен смятам, че опитът, който добих като участник в сесии за индивидуална и групова терапия (над 300 часа), е безценен професионален и личностен ресурс. До ден днешен обичам да ходя на терапия, като в момента груповата работа ме привлича повече от индивидуалната.
Когато отидох за първи път на терапия, вярвах, че характерът и личните ми затруднения са така неповторими и заплетени, че вероятно няма да усепя да ги „реша“ с какъвто и да е метод. Първата ми сесия представляваше едно безкрайно и задъхано обясняване, наблъскано със странни, драматични и комични събития от живота ми. Исках така изчерпателно да информирам терапевта за себе си, че да успее като хирург да отстрани от раз проблема – макар че аз не знаех с точност кое точно е проблемът. Е, не се случи това.
Бях си казала, че ще ходя на терапия поне половин година, защото искрено и трудолюбиво желаех да работя над себе си и да постигна качествена промяна, а не просто моментно подобрение. Имах ежедневни конфликти в работата, в личните отношения, чувствах се неразбрана, неоценена, недоволна. За капак на всичко имах безсъние, което допълнително подхранваше усещането ми за безпомощна вбесеност.
Може би след 4-5 сесии усетих силата на терапевтичното взаимодействие, когато започна да се случва същинската работа. Това, което ме безпокоеше на ежедневна база в контакта с хората, бе намерило начин да представи себе си почти дословно в сесиите – аз се опитвах да убедя терапевта в своята правота и воювах за одобрение с провокативни коментари и смели изказвания, точно както правех на останалите фронтове в живота ми. В същото време отново се чувствах… неискрено и фалшиво.
Отне ми известно време да почувствам, че всъщност одобрението ме интересуваше повече отколкото спонтанното изразяване на собствената ми същност – такава, каквото е, без филтър. Не знаех, че провокациите и дързостта също могат да представляват филтър, както и броня. И оттам започна приключението. Не мога да кажа кога е настъпила промяната или кога старите, повтарящи се проблеми са спрели. Те отстъпиха място на нови – животът има склонността да поставя нещо там, където се освобождава празно място. Но от много отдавна не съм се чувствала както тогава. Отношенията ми не са съвършени, но са възнаграждаващи и минавам с много повече великодушие, лекота и любопитство през различните им етапи и настроения. Тревогата ми отстъпи място на увереност, а към днешна дата използвам нарцисизма си предимно за креативни задачи, а не за сражения в конкурса “по-по-най”.
И така, през 2015-та година започнах да посещавам група за личен опит, водена от Елена Илиева, която е директор на Българския институт по гещалттерапия в София. Тъй като тогава вече бях дипломиран Магистър по психология, реших да добия професионална квалификация като гещалттерапевт в 4-годишно обучение, водено както от български, така и от международни обучители. Започнах личната си практика през 2018 г.
В работата ми като терапевт основен фокус е изследването на темата, с която идва човекът. Заедно с това обсъждаме и качеството на отношенията, както и предизвикателствата, които той среща в своите връзки – интимни, приятелски, семейни, работни и тн. Целта ни е да забележим и отстраним блокажите, за да може човек да се справи с настъпила или отлагана криза, да храносмели емоции след травма или загуба, да изпитва повече реципрочност и удовлетвореност в отношенията си, както и да изгради стабилна самооценка, която да улеснява живота, връзките и работата му.
Ролята ми като терапевт е да подпомогна процеса, като заедно с човека използваме всичко случващо се в сесията като инструмент – контактът, поведението, повтарящата се тема, избягваните теми, назованите и премълчаните трудности, знайните и незнайни ресурси, явните и скритите източници на безпокойство, желанията, страховете и възможностите.
Случвало ми се е някой клиент да ме попита дали благодарение на занятията с психология и психотерапия аз съм имунизирана срещу негативни преживявания и емоции, както и срещу обикновените, човешки трудности. Учудващият (а понякога и облекчаващ!) отговор е, че много често минавам през познатите на всеки мъчнотии – понякога елегантно, понякога криво-ляво. За мой късмет обаче аз обичам ученето както чрез „добър“, така и чрез „лош“ опит, ценно ми е да изследвам процеса на живота като вълнуваща история, да разглеждам участието си в него през различни перспективи. Освен това, вярвам, че трансформацията на собствените ограничения настъпва тогава, когато всъщност ги приемем и изживеем, вместо да ги отхвърляме или атакуваме борбено.
Моето разбиране е, че богатият арсенал от необичайни, трудни, болезнени, весели и жизнеутвърждаващи епизоди и случки в личната история е безценен ресурс за помагащия професионалист. Всичко има място, стойност и предназначение. Както казваше преди години един от обучаващите ни терапевти: “Никога не губете неврозата си – именно тя ви прави добри в работата!”.
